Ветрогонът (Еryngium) има определено външно сходство с челядника, но не е дори далечен негов родственик. За представителите на този род е характерно, че листата и обвивните листчета на съцветието са бодливи; съцветията са сбити, топчести; плодовете са покрити с ципести люспи.

При някои видове от рода при узряване на семената цялата надземна част се откъсва и бива търкаляна от вятъра, така се осигурява разнасянето на семената на големи разстояния - оттук идва и българското име на растението - ветрогон. Удивителни особености имат много от видовете ветрогон - синьо-виолетова окраска не само на съцветията, но и на стъблата, а понякога и на листата.

В природата се срещат повече от 200 вида ветрогон.

Най-ефектния от тях е алпийския (E.alpinum)  с едрите си съцветия, които са без бодли.

Плосколистният ветрогон (Е. palmatum) е най-безпроблемния вид, разпространен на варовита почва. Достига височина 100 см. Съцветията са бледо сини, до 2 см в диаметър. Неголемият размер на съцветията се компенсира от количеството им.

Приморският ветрогон (Е.maritimum) е многогодишно растение, което се среща по крайморските пясъци и доста често по цялото крайбрежие. Високо е до 70 см, с дебели разклонени стъбла и сиво-синкав цвят. Цветчетата са бледо сини събрани в кръгло съцветие.

Ветрогонът е непретенциозен към почвата, расте на сухи места, а подобрителите усилват интензивността на синята му окраска. Най-добре се размножава чрез семена, но може и чрез делене на храста през месец май.