Със своята красота и непретенциозност лалетата заслужено заемат едно от водещите места в озеленяването в Европа. И въпреки че са познати отдавна, те никога не стават банални, не омръзват и не престват да бъдат предизвикателство и тръпка както за селекционерите, така и за любителите-градинари.

Лалето (Tulipa) е тревисто луковично многогодишно растение от семейство Лилиецветни. Неговата родина са степите, песъчливите и каменисти планински райони на Средна Азия. По-голямата част от съществуващите 140 вида диворастящи лалета произлизат именно оттам. И до днес се срещат в естествената си среда в Иран, Турция, северна Индия, Казахстан, Белорус, някои райони на Русия.

Първи засаждат в градините си това забележително цвете персите, а от тях го вземат турците, които започват селекция и с получените около 300 сорта създават великолепни цъфтящи килими в дворците си. В Европа лалето е пренесено през 1554 година от естествоизпитателя и австрийски посланик в Константинопол Огюст Бусбек.

Първоначално то попада във Виенската ботаническа градина, а през 1570 година е пренесено в Холандия, откъдето започва неговият триумфален поход из градините на Европа.

Лалетата са обичани във Франция, Дания, Белгия, но Холандия надминава всички. В началото на ХVІІ век страната на лалетата е обхваната от истинска "лалемания". По това време вече са създадени много нови разцветки и форми. Всеки селекционер се стреми да създаде свое, неповторимо лале, а цените на луковиците са баснословни - понякога надминават многократно тежестта си в злато. Дори когато първоначалната еуфория поутихва, изкуството на селекцията продължава да се предава от поколение на поколение.

През 1672 година е обявена награда от 100 000 гулдена за този, който успее да отгледа черно лале. Щастливецът е д-р Берле, който кръщава на съпругата си, Роза Берле, тъмнолилавото, почти черно лале, на което идват да се любуват стотици хора.

Към края на ХVІІІ век вече за най-ценни се смятат пъстрите или с няколко оттенъка лалета.

Благоприятните почвени и климатични условия, както и ненадминатата любов към лалето, правят Холандия негова втора родина. И днес тя държи водещите позиции в селекцията, промишленото отглеждане и износа на луковици.

През 1981 година в Холандия е приет международен регистър за наименованията на лалетата, според който те се делят на четири групи, включващи 15 класа:

• I група - ранноцъфтящи
  • Обикновени ранни лалета
  • Кичести ранни лалета
• II група - средноцъфтящи
  • Триумф-лалета
  • Дарвинови хибриди
• III група - късноцъфтящи
  • Обикновени късни лалета
  • Лилиецветни лалета
  • Ресничести лалета
  • Зеленоцветни лалета
  • Рембранд лалета
  • Папагалови лалета
  • Кичести късни лалета
• IV група - видове лалета и техните хибриди
  • Лале на Кауфман, неговите разновидности и хибриди
  • Лале на  Фостер, неговите разновидности и хибриди
  • Лале на Грейг, неговите разновидности и хибриди
  • Диворастящи видове лалета, техните разновидности и хибриди

Луковиците на лалетата се садят през есента, когато среднодневните температури паднат до 9°С. Подходящото място е слънчево, с добре дренирана, лека, неутрална почва, богата на хранителни вещества.

Важна особеност на лалетата е късият им вегетационен период. В края на май - началото на юни луковиците могат да бъдат изкопани и на тяхно място да се засадят други цветя. Така в градината си ще имате непрекъснато цъфтящи растения до есента, когато ще върнете луковиците в лехите.

В многообразието от над 2700 съществуващи сорта несъмнено всеки би намерил подходящото лале за своя вкус. Или по-скоро - подходящите лалета, защото градината, в която през пролетта цъфтят много и различни по форма, големина и разцветка лалета, е не само изискана и красива - тя създава оптимистично и ведро настроение. Ако правилно подберем сортовете, можем да очакваме непрекъснат цъфтеж в продължение на повече от месец още от най-ранна пролет.