Белият оман е многогодишно тревисто растение, високо до 2 м, с разклонено на върха стъбло, покрито с къси власинки. Коренището е месесто, силно разклонено, при разрез с радиално лъчист строеж. Долните листа са с дръжки, едри, назъбени и продълговати, с мрежеста нарватура, отдолу със сиви косми. Горните са по-дребни, закръглени и обхващат стъблото. Цветовете са жълти, събрани в едри съцветия кошнички, като в средата са тръбести, а в периферията - езичести. Плодът е призматичен,  4-5 ръбест, снабден с хвърчилка. Растението цъфти през юни - август. Расте из  влажните сенчести места в горите, главно в Дунавската равнина и източна България.

За медицински цели се събират корените с коренищата. Корените и коренищата се вадят ранна пролет м. март - април или есен м. октомври - ноември. Избират се младите и месести корени и коренища, а вдървенелите се отстраняват. Сушат се на сянка или в сушилня при температура до 45°С. Изсушената билка отвън е сивокафява, а отвътре белезникава с кафяви точки, с приятна миризма и нагарчащо парлив вкус. 

Билката има пикочогонно, откашлично, бактерицидно,  противоглистно и потогонно действие. Увеличава отделянето на жлъчна течност, увеличава апетита, улеснява менструацията. Употребява се при чернодробни и жлъчни страдания, жълтеница, нефрит, глисти, подагра, малокръвие. Външно - за компреси при екземи, лишеи и незаздравяващи рани, за бани при краста.