Труд­но е да си пред­с­та­вим цвет­на­та гра­ди­на без учас­ти­е­то на де­ко­ра­тив­ни­те храс­ти. Със сво­и­те фор­ми и баг­ри те прив­личат пог­ле­да, съз­да­ват нас­т­ро­е­ние и в съ­що­то вре­ме са оня фон, на кой­то изя­вя­ват по не­пов­то­рим начин пре­лес­ти­те си пищ­ни­те цве­тя от ран­на про­лет до къс­на есен, а ко­га­то по­сър­не от студ гра­ди­на­та, те ос­та­ват ка­то вер­ни при­я­те­ли, ся­каш да ни на­пом­нят, че пак ще бъ­де ля­то и дво­рът пак ще по­тъ­не в све­жест и мно­гоц­вет­на омая.

Има мно­го ви­до­ве де­ко­ра­тив­ни храс­ти и все­ки от тях зас­лу­жа­ва вни­ма­ние. Въп­рос на вкус и уме­ние е да се под­бе­рат оне­зи от тях и та­ка да се съчета­ят по­меж­ду си, с дру­га­та цвет­на рас­ти­тел­ност и с ар­хи­тек­тур­ни­те еле­мен­ти, за да из­лъчат пре­лест­та си, на ко­я­то са спо­соб­ни.

 Ма­хо­ни­я­та се об­лича в на­си­те­но зе­ле­но

Ма­кар ро­ди­на­та й да е Се­вер­на Аме­ри­ка и Из­точна Азия, тя се чув­с­т­ва доб­ре и у нас. На сян­ка или по­лу­сян­ка рас­те ка­то мно­го кра­сив вечно­зе­лен де­ко­ра­ти­вен храст, дос­ти­гащ на ви­сочина един ме­тър. Впечат­ля­ва с лъс­ка­ви­те си и на­си­те­нозе­ле­ни лис­та, дъл­ги 10-12 см. Те са ко­жес­ти, с  про­дъл­го­ва­тояй­це­вид­на фор­ма и бод­ли­во на­зъ­бе­ни по пе­ри­фе­ри­я­та. Ако зи­ма­та е мно­го мра­зо­ви­та и су­ха, лис­та­та про­ме­нят цве­та си в чер­вен и ка­фяв, до­ри мо­гат да опа­дат. Бла­го­да­ре­ние на здра­вия ко­рен и мно­го­то из­дън­ки нап­ро­лет храс­тът се оказ­ва нев­ре­дим и от­но­во се об­лича в лъс­ка­ва­та си на­си­те­нозе­ле­на пре­мя­на.

Впрочем има две ма­хо­нии. Ед­на­та е ма­хо­ния ак­ви­фо­ли­ум (Mahonia aqui­folium), а дру­га­та е ма­хо­ния япо­ни­кум (Mahonia japonicum). Япо­ни­кум е мно­го по-кра­си­ва и по-еле­ган­т­на, но и мно­го по-кап­риз­на. У нас се сре­ща по-ряд­ко, за­що­то изис­к­ва мек кли­мат. Тя съ­що е с не­о­пад­а­щи лис­та, но те са по-ши­ро­ки и при­личат на вет­ри­ла. Цве­тът им ню­ан­си­ра от жъл­то­-зе­ле­но през бле­до­зе­ле­но до на­си­те­нозе­ле­но. На ви­сочина над­ми­на­ва ак­ви­фо­ли­ум и дос­ти­га до 2 мет­ра. В цъф­те­жа и уз­ря­ва­не­то на пло­до­ве­те съ­що из­п­ре­вар­ва сес­т­ра си. Впрочем и две­те са в чис­ло­то на ра­но­буд­ни­те ху­ба­ви­ци в гра­ди­на­та. Пре­ди тях раз­цъф­ва са­мо фор­зи­ци­я­та. По­доб­но на фор­зи­ци­я­та цве­то­ве­те са ли­мо­не­но­жъл­ти, са­мо че съб­ра­ни в гроз­до­вид­ни съц­ве­тия. Сочни­те зър­нес­ти пло­до­ве са тъм­но­си­ни и леп­нат по­ра­ди во­съчно­то си пок­ри­тие. За­почват да зре­ят в края на юли и  през ав­густ.

Се­ме­на­та слу­жат за  раз­м­но­жа­ва­не, но тряб­ва да се за­ся­ват още пре­ди на­пъл­но пло­до­ве­те да са уз­ре­ли. Ако се за­къс­нее с бе­рит­ба­та, зре­ли­те се­ме­на тряб­ва да се пос­та­вят във вла­жен пя­сък т. е. да се под­ло­жат на стра­ти­фи­ка­ция, и нап­ро­лет да се за­се­ят в ле­хи.

Пло­до­ве­те имат не са­мо де­ко­ра­тив­на стой­ност. Те са бо­га­ти на ви­та­ми­ни и се из­пол­з­ват за при­гот­вя­не на сок. Ма­хо­ни­я­та с кра­си­ви­те си лис­та слу­жи за нап­ра­ва на вен­ци и ко­лед­на ук­ра­са. Мо­же да пос­лу­жи и за ог­ра­да от жив плет, ка­то се из­пол­з­ват мно­жес­т­во­то й из­дън­ки.

Раз­м­но­жа­ва­не­то на ма­хо­ни­я­та със се­ме­на е ба­вен начин, за­то­ва пък ве­ге­та­тив­ни­ят е ле­сен и бърз. Стра­нични­те из­дън­ки, ко­и­то тя пус­ка, мо­гат да се из­пол­з­ват ка­то от­во­ди, ко­и­то се вко­ре­ня­ват, зат­ру­па­ни с почва. От­ря­за­ни от майчино­то рас­те­ние и за­са­де­ни на но­во мяс­то, те да­ват начало­то на но­ви храс­ти.

(снимка)

Сте­ле­ща­та се хвой­на е кра­си­во ка­то пла­нин­с­ки­те деб­ри пок­ри­ва­ло

(снимка)

Тя е ин­те­ре­сен иг­ло­лис­тен вечно­зе­лен храст. На цвят ва­ри­ра от свет­ло­зе­ле­но през на­си­те­но­зе­ле­но  до си­ньо-зе­ле­но. Ва­ри­ра и по ви­сочина, за­що­то гра­ди­на­ри­те са ус­пе­ли да по­лучат ос­вен по­лег­на­ли фор­ми и по-ви­со­ки - сред­ни над 50 см, и ви­со­ки до един ме­тър и по­вече. Зи­ме и ле­те тя ни на­пом­ня за кра­со­ти­те на пла­ни­на­та.

Ко­га­то вре­ме­то е скъ­по, а ис­ка­ме гра­ди­на­та ни да бъ­де изчис­те­на от бу­ре­ни и све­жа през це­лия се­зон и през зи­ма­та, ще си из­бе­рем вечно­зе­ле­на­та сте­ле­ща се хвой­на (Yuniperus sabina). Без да из­рас­т­ва на ви­сочина (обик­но­ве­но до 30-40 см) и без да е при­дирчива към почви­те, ко­и­то мо­гат да са влаж­ни, су­хи, теж­ки, гли­нес­ти, ле­ки, пе­съчли­ви, та до­ри и заб­ла­те­ни, тя е от­лично пок­ри­ва­ло и не поз­во­ля­ва на пле­ве­ли­те да се раз­ви­ват. Обича да е чис­то око­ло нея.

(снимка)

 Сте­ле­ща­та се хвой­на рас­те по­вече на ши­ри­на и не­у­сет­но "при­ва­ти­зи­ра" прос­т­ран­с­т­ва­та на бу­ре­ни­те. Не изис­к­ва мно­го спе­ци­ал­ни гри­жи. Са­мо ко­га­то почва­та е мно­го су­ха е нуж­но да се по­ли­ва с мар­куч под храс­та, а не от­го­ре вър­ху плос­ко по­лег­на­ли­те стъб­ла с фи­ни­те клончета по тях, ко­и­то мо­гат да пре­го­рят от па­ре­що­то слън­це. При су­ша­ви го­ди­ни ед­нок­рат­но по­ли­ва­не сут­рин ра­но или вечер вед­нъж в ме­се­ца е дос­та­тъчно. След по­лив­ки почва­та око­ло нея тряб­ва да са пре­ко­па­ва и раз­рох­к­ва. Раз­м­но­жа­ва се по ве­ге­та­ти­вен начин със зе­ле­ни рез­ни­ци, ко­и­то се на­ряз­ват в края на юни, до сре­да­та на юли и се за­реж­дат под стък­ло в торф и пя­сък. Мно­го бър­зо пус­кат ко­ре­ни и ако се опа­зят от из­м­ръз­ва­не през зи­ма­та, нап­ро­лет спо­кой­но мо­гат да се за­са­дят в гра­ди­на­та. Има и по-сме­ли лю­би­те­ли, ко­и­то на­бучват под­гот­ве­ни­те рез­ни­ци нап­ра­во в ле­хи с доб­ре раз­рох­ка­на и под­гот­ве­на почва. От­г­леж­да­ни по то­зи начин на от­к­ри­то, кра­си­ви­те храс­ти ос­вен че се вко­ре­ня­ват, но и се ка­ля­ват за по-су­ро­ви ус­ло­вия. Сте­ле­ща­та се хвой­на е мно­го зи­мо­ус­тойчива. За да се за­бе­ляз­ва от­да­леч,ю е мно­го под­хо­дя­що в бли­зост с нея да се раз­по­ло­жи и ед­на пи­ра­ми­дал­на хвой­на, ко­я­то с по-ви­со­кия си ръст от­да­леч га­ли пог­ле­да и подчер­та­ва чара на пъл­зя­ща­та хвой­на.

 Ки­се­ли­те тръ­ни са ме­до­нос­ни, ле­ко­ви­ти и раз­лично оц­ве­те­ни

(снимка)

Сред раз­лични­те ви­до­ве ки­сел трън, ед­ни с опад­ли­ви лис­та, а дру­ги вечно­зе­ле­ни, най-тър­сен е обик­но­ве­ни­ят - бер­бе­рис вул­га­рис (Berberis vulgaris). Той е с опад­ли­ви лис­та и ви­рее на бед­ни почви и слънчеви мес­та. На ви­сочина дос­ти­га 1,5-2 м. Мно­го ос­т­ри бод­ли об­сип­ват кло­ни­те и пред­с­тав­ля­ват ви­до­из­ме­не­ни лис­та. Кло­ни­те и лис­та­та в съчета­ние са ис­тин­с­ка зе­ле­на жи­ва ог­ра­да на гра­ди­на­та, ко­я­то са­ми мо­жем да си нап­ра­вим.

(снимка)  

Под­да­ва се на фор­ми­ра­не с но­жи­ци ра­но нап­ро­лет, пре­ди раз­лис­т­ва­не, ка­то жив плет. Цъф­ти през ап­рил и май и увис­на­ли­те ка­то гроз­до­ве жъл­ти цве­то­ве са го­ля­ма при­мам­ка за пчели­те. Ру­би­не­ночер­ве­ни­те пло­до­ве, ко­и­то зре­ят през сеп­тем­в­ри и ок­том­в­ри, се за­паз­ват и през зи­ма­та. Обик­но­ве­ни­ят ки­сел трън е и мно­го ле­ко­вит. От кло­ни­те и ко­ре­ни­те се из­в­личат важ­ни със­тав­ки в ме­ди­ци­на­та за лечение на бъб­речни и сто­маш­ни за­бо­ля­ва­ния. Пло­до­ве­те са бо­га­ти на ви­та­мин С.

(снимка)

 Го­ля­мо­то се­мейс­т­во ки­се­ло­тр­ъно­ви наб­ро­я­ва по­вече от 150 ви­да. У нас не се сре­щат тол­ко­ва мно­го, но ис­ка­ме ли да си за­са­дим, има­ме пъл­на­та въз­мож­ност на из­бор, до­ри са­мо за то­ва, че те­зи храс­ти се де­лят на вечно­зе­ле­ни и с опад­ли­ви лис­та. Вечно­зе­ле­ни­те обичат по­лу­сян­ка и све­жи почви. Лис­то­пад­ни­те са по-доб­ре, ако са на при­пек. Ви­ре­ят доб­ре на по-бед­ни, до­ри ка­ме­нис­ти почви, сти­га да не са мочур­ли­ви. Ос­вен пол­за ка­то ме­до­нос­ни и ле­ко­ви­те храс­ти, бер­бе­ри­си­те са обичани и тър­се­ни за уюта, кой­то вна­сят в гра­ди­на­та до къс­на есен.

По-де­ко­ра­ти­вен и съ­що мно­го тър­сен лис­то­па­ден е бер­бе­рис тун­бер­гии (Berberis thunbergii). Про­из­хож­да от Япо­ния и Ки­тай. Ръс­тът му е по-дре­бен, от­кол­ко­то на обик­но­ве­ния - дос­ти­га 1-1,5 м ви­сочина.

(снимка)

При то­зи вид кло­ни­те не са та­ка ос­т­ро бод­ли­ви. Те са из­ви­ти дъ­го­вид­но и на цвят са тъм­но­ка­фя­ви. Лис­та­та имат об­рат­но­яй­це­вид­на фор­ма и са мно­го кра­си­ви на­е­сен, пре­ди да опа­дат, от лъс­ка­во­зе­ле­ни ста­ват пур­пур­ночер­ве­ни. Ако се на­ре­жат от тях клон­ки, се прев­ръ­щат в кра­си­ва аран­жи­ров­ка към скъ­пи бу­ке­ти.

(снимка)

От вечно­зе­ле­ни­те бер­бе­ри­со­ви храс­ти е мно­го тър­сен Berberis julianae. На ви­сочина дос­ти­га 2-2,5 м. Дъл­ги­те му тъм­но­зе­ле­ни лис­та се ви­до­из­ме­нят през сту­де­ни­те есен­ни и зим­ни дни в чер­ве­ни. Пло­до­ве­те са обаг­ре­ни в си­ньо. Съ­че­та­ни­е­то на лис­та­та и пло­до­ве­те съз­да­ва топ­ли­на и уют до­ри и през зи­ма­та.

Бер­бе­рис юли­а­на е мно­го тър­сен, за­що­то е мра­зо­ус­тойчив.

(снимка)

Мно­го топ­ли­на и нас­т­ро­е­ние през мър­т­вия се­зон вна­ся и пур­пур­ни­ят кисел трън (Berberis atropurpureum). Име­то си но­си от дреб­ни­те кра­си­ви пур­пур­ночер­ве­ни лис­та. Ма­кар да е с опад­ли­ви лис­та, той по-дъл­го ги за­паз­ва и кра­си до къс­но гра­ди­на­та.

(снимка)